Постинг
19.04.2010 13:57 -
Осъзнаване - роман за българската действителност /16-21 век/, 42 и 43 гл. от първа част
XLII
В следващите дни, когато за кратко се откъсвах от Доброславовата история, аз продължавах да мисля над понятието свобода и все повече се убеждавах, че и днес влачим хомота на най-жестоката тирания - тази, която ни кара да слушаме безропотно лъжи и заблуди. Сега българите сме заробени в името и под предлог на нашето спасение. Лошото е, че тираните са на път да открият верига и за ума на хората. Наркотиците, с които зарибяват младежите, са една брънка от оковата, пренебрегването на нуждите на “образованието”- другата част, объркването на “здравеопазването” -следващата, медийните помии и умишленото ни унижаване и потъпкване продължават най-страшната верига...
Безотговорни, безчувствени, безмислени, бездуховни, бездарни, без топлина в погледа, без достойнство, без самоуважение, безчовечни, без Родина - от нас се стремят да направят една БЕЗДНА, по-ужасяваща и от черна дупка. Къде отиваме, Господи? Защо и докога? Има ли спасение за нас? Отново реших да потърся отговор на въпросите в миналото.
XLIII О, бедни български народе, кой ли не те потъпка, кой ли не те попари!? Та агаряните ли не бяха, та татарите ли или пък уж дошлите да ти помогнат власи, трансилванци и хабсбурги? След всеки набег на която и да е войска, ти гасеше пожари, оставаше без стока и стада, по-беден и обруган отпреди. Ти болезнено стискаше зъби и плюеше кръв. Изтекоха ти вече и очите, та погребваше мъртъвците си със сух и подивял поглед. Аз самият едва изтърпявах униженията и страдах с людете покрай мен. В такова състояние на духа, във Великия Никопол написах под диктовката на архиепископ Дионисий Рали и на Тодор Балина няколко писма до влашкия и до седмиградския князе, както и до австрийския император Рудолф II. С тях донасяхме на съседните владетели за струпването на турските войски около Доростол и Разград и за движението им, като се стремяхме да ги убедим, че “българите сме готови във всеки момент, когато нуждата наложи, с плът и кръв, доброволно и всеотдайно да им служим и да изпълним клетвата си по всички точки.” Скоро ни посети самият цариградски Патриарх. Ние, заедно с него, цели двадесет дни чакахме известие от влашкия княз. Изтръпнахме, когато научихме, че са започнали преговори между Михаил Храбри и султан Мехмед III и че власите се готвели да сключат мир с турците. Между княза и търновския митрополит беше подписано споразумение, според което Храбри, с тридесет хиляди свои войници, трябваше да премине в Българско, ако Дунава замръзне и да заеме цялата територия до планините. Влахът замисляше да бъде предпазлив и преди това да изиска “тържествена писмена клетва”, за да не бъде подведен от нас-българите и да не би ние да го изоставим като навлезе в земите ни. Затова, като подочухме за предстоящи преговори между него и Мехмед III, с Рали се объркахме. Архиепископът в писмо предупреждаваше княза, че сигурно Портата му готви примамка и го убеждаваше, че “московецът, поляците, Седмиградско и римският император са се споразумели и имали общ план да потеглят срещу султана”. Дионисий молеше Михаил Храбри , “заради светото Евангелие и заради здравето на милия му син, да изпълни клетвата и дълга си към християните и да продължи борбата”. Той ми продиктува бавно края на писмото и ме накара да го напиша с едри букви: ”Ние сме християни и не можем да живеем повече с врага! Не трябва да крия от Ваша Милост, че ако се примирим с турчина, то с нас е свършено!” След месец, чрез пратеника на Павел Джорджич, който се казваше Илия, ни бе донесено едно писмо до архиепископ Дионисий Рали, изпратено от хабсбургския император Рудолф II. То носеше датата тринадесети март илядо петстотин и деветдесет и седмо лето. С него императорът ни убеждаваше, че тъй като българските земи са в близост до австрийските владения и до тези на влашкия войвода и на седмиградския княз, най-важното е “между съседите да се установи такъв съюз на оръжията и на хората, че според нуждата и случая, взаимно да се подпомагат и да водят успешно войната против врага.” Най-после настъпи дългоочакваният от мен ден, в който двамата с Тодор Балина трябваше да отпътуваме към резиденцията на австрийския император Рудолф II, която се намираше в град Прага. Във Влашко се срещнахме и с Павел Джорджич и заедно с пратениците на Михаил Храбри, както и с тези на Сигизмунд Батори, потеглихме, за да участваме в съдбовните преговори. Общо дванадесет човека, с дванадесет коня, се отправихме към Прага на двадесети март илядо петстотин и деветдесет и седмо лето. Мисионерите бяхме все силни и здрави мъже, калени по друмищата, та успешно се справихме с изпитанията по пътя и скоро пристигнахме. В императорската резиденция ни посрещнаха с почести и от името на Рудолф II на всеки от нас бяха подарени скъпи златни и сребърни съдове и накити, както и монети-гулдени и талери. Договорихме се -българите да въстанем срещу турците, но за това дело императорът да ни осигури общо шест хиляди войници, като две хиляди да бъдат конници и четири хиляди - пехотинци, а парите за тяхната издръжка да изпраща на място - във Влашко и в България. Споразумяхме се още, че ако хабсбургската войска бъде преведена през Дунава, то българите ще я поддържат с продоволствие и с всичко необходимо, та Рудолф II да бъде облекчен. Но Павел Джорджич постави условие-на войниците си императорът да нареди да щадят българското население, живота, добитъка, къщите и църквите му, да не убиват българите и да не грабят християните. Същото каза и на пратениците на влашкия и седмиградския князе и ги помоли да го предадат на владетелите си. Както с почести ни посрещнаха в пражката резиденция, така и със скъпи дарове ни изпратиха.
Безотговорни, безчувствени, безмислени, бездуховни, бездарни, без топлина в погледа, без достойнство, без самоуважение, безчовечни, без Родина - от нас се стремят да направят една БЕЗДНА, по-ужасяваща и от черна дупка. Къде отиваме, Господи? Защо и докога? Има ли спасение за нас? Отново реших да потърся отговор на въпросите в миналото.
XLIII О, бедни български народе, кой ли не те потъпка, кой ли не те попари!? Та агаряните ли не бяха, та татарите ли или пък уж дошлите да ти помогнат власи, трансилванци и хабсбурги? След всеки набег на която и да е войска, ти гасеше пожари, оставаше без стока и стада, по-беден и обруган отпреди. Ти болезнено стискаше зъби и плюеше кръв. Изтекоха ти вече и очите, та погребваше мъртъвците си със сух и подивял поглед. Аз самият едва изтърпявах униженията и страдах с людете покрай мен. В такова състояние на духа, във Великия Никопол написах под диктовката на архиепископ Дионисий Рали и на Тодор Балина няколко писма до влашкия и до седмиградския князе, както и до австрийския император Рудолф II. С тях донасяхме на съседните владетели за струпването на турските войски около Доростол и Разград и за движението им, като се стремяхме да ги убедим, че “българите сме готови във всеки момент, когато нуждата наложи, с плът и кръв, доброволно и всеотдайно да им служим и да изпълним клетвата си по всички точки.” Скоро ни посети самият цариградски Патриарх. Ние, заедно с него, цели двадесет дни чакахме известие от влашкия княз. Изтръпнахме, когато научихме, че са започнали преговори между Михаил Храбри и султан Мехмед III и че власите се готвели да сключат мир с турците. Между княза и търновския митрополит беше подписано споразумение, според което Храбри, с тридесет хиляди свои войници, трябваше да премине в Българско, ако Дунава замръзне и да заеме цялата територия до планините. Влахът замисляше да бъде предпазлив и преди това да изиска “тържествена писмена клетва”, за да не бъде подведен от нас-българите и да не би ние да го изоставим като навлезе в земите ни. Затова, като подочухме за предстоящи преговори между него и Мехмед III, с Рали се объркахме. Архиепископът в писмо предупреждаваше княза, че сигурно Портата му готви примамка и го убеждаваше, че “московецът, поляците, Седмиградско и римският император са се споразумели и имали общ план да потеглят срещу султана”. Дионисий молеше Михаил Храбри , “заради светото Евангелие и заради здравето на милия му син, да изпълни клетвата и дълга си към християните и да продължи борбата”. Той ми продиктува бавно края на писмото и ме накара да го напиша с едри букви: ”Ние сме християни и не можем да живеем повече с врага! Не трябва да крия от Ваша Милост, че ако се примирим с турчина, то с нас е свършено!” След месец, чрез пратеника на Павел Джорджич, който се казваше Илия, ни бе донесено едно писмо до архиепископ Дионисий Рали, изпратено от хабсбургския император Рудолф II. То носеше датата тринадесети март илядо петстотин и деветдесет и седмо лето. С него императорът ни убеждаваше, че тъй като българските земи са в близост до австрийските владения и до тези на влашкия войвода и на седмиградския княз, най-важното е “между съседите да се установи такъв съюз на оръжията и на хората, че според нуждата и случая, взаимно да се подпомагат и да водят успешно войната против врага.” Най-после настъпи дългоочакваният от мен ден, в който двамата с Тодор Балина трябваше да отпътуваме към резиденцията на австрийския император Рудолф II, която се намираше в град Прага. Във Влашко се срещнахме и с Павел Джорджич и заедно с пратениците на Михаил Храбри, както и с тези на Сигизмунд Батори, потеглихме, за да участваме в съдбовните преговори. Общо дванадесет човека, с дванадесет коня, се отправихме към Прага на двадесети март илядо петстотин и деветдесет и седмо лето. Мисионерите бяхме все силни и здрави мъже, калени по друмищата, та успешно се справихме с изпитанията по пътя и скоро пристигнахме. В императорската резиденция ни посрещнаха с почести и от името на Рудолф II на всеки от нас бяха подарени скъпи златни и сребърни съдове и накити, както и монети-гулдени и талери. Договорихме се -българите да въстанем срещу турците, но за това дело императорът да ни осигури общо шест хиляди войници, като две хиляди да бъдат конници и четири хиляди - пехотинци, а парите за тяхната издръжка да изпраща на място - във Влашко и в България. Споразумяхме се още, че ако хабсбургската войска бъде преведена през Дунава, то българите ще я поддържат с продоволствие и с всичко необходимо, та Рудолф II да бъде облекчен. Но Павел Джорджич постави условие-на войниците си императорът да нареди да щадят българското население, живота, добитъка, къщите и църквите му, да не убиват българите и да не грабят християните. Същото каза и на пратениците на влашкия и седмиградския князе и ги помоли да го предадат на владетелите си. Както с почести ни посрещнаха в пражката резиденция, така и със скъпи дарове ни изпратиха.
Осъзнаване-роман за българската действит...
Българските абсурди и куриози на ХХ век
Осъзнаване - роман, 37 гл. от първа част
Българските абсурди и куриози на ХХ век
Осъзнаване - роман, 37 гл. от първа част
