Постинг
05.06.2010 10:04 -
Осъзнаване - 25 до 28/вкл./ от първа част на романа
XXV
Майка ми се страхуваше да не достигне до ушите на кадията,че съм избягал от плен. Но още повече я беше страх от войводата и субашията на Филибе. Дори на султана било известено за насилията и жестокостите, които тези местни големци причинявали на раята. Пристигнала височайша заповед двамата да бъдат арестувани и изпратени в Станбул, охранявани от дервенджии. В столицата те трябвало да отговарят пред господаря на империята за извършените от тях злосторства. Мама мислеше, че ако сега те разберат, че някой пленник е избягал и се е върнал в дома си, ще се възползват и ще донесат за това на султана, за да просят от него намаляване на наказанията си.Така, за моето завръщане знаеха малко люде, а те бяха научени да мълчат или ако някой ги попита за мен, да му кажат, че съм аргатин, дошъл да си дири късмета в града от съседно село. Като ратай ме знаеше и абаджията Райо, при когото мама работеше. Аз също взех да ходя, заедно с нея и да помагам с каквото мога. Оказах се сръчен и бързо започнах да усвоявам абаджийския занаят. Райо ме хвалеше и ми заплащаше, колкото и на мама, макар че на другите момци на моята възраст даваше двойно по-малко. Мисля, че той се досещаше, че съм близък роднина, избягал от турците, но беше решил да пази тайната. Често ни четяха султански заръки колко аскерски аби да измайсторим и да откараме в Стамбул, Едирне или на други места. Работата ставаше все по-усилна, та Лалка и брат ми Пейо също се цаниха при абаджията. Но те, както и мама, се държаха към мен пред чуждите хора като към аргатин - от страх да се не найде някой лош чиляк и да ме оклевети пред кадията.
Злат Момчилов отново служеше като каменоделец в султанския сарай край село Коматево и с него рядко се виждахме. По-често взех да срещам някои търговци, които идваха чак от Дубровник. В абаджийницата на Райо се запознах с Павел Джорджич и с братя Соркочевичи. Интересни люде бяха те. Веднъж ме извикаха да записвам някои техни уговорки с абаджията. С лекота се справих и те започнаха да ме хвалят. Казаха, че по българските земи живеели человеци, надарени с ум и се чудели как още търпим други да ни използват, а не се вдигнем всинца срещу турците, та пак да създадем Свободна България. Като чух това, толкова се развълнувах, че сълзи потекоха от очите ми. Тогава Джорджич ми каза, че в старопрестолния български град Търново много хора вече мислели да не се покоряват на агаряните.
- Така искам да се срещна с тези търновци и заедно с тях да мисля какво добро да се стори за българите! - рекох въодушевено аз.
- Това не е трудно, момко - каза ми Джорджич. - При следващото ми идване във Филибе, след едно лето, ако си готов, ще те взема със себе си и ще те заведа в Търновград.Там ще те запозная с будните българи, пък и с някои чужденци, които също мислят за вашата свобода.
После търговецът ми разказа,че много е обикалял по света и доста народ е видял и от висотата на опита си, се съгласява с прочетените от него слова, написани от арабския друмник, живял в дванайсетото столетие - от Абу Хамид ал Алдалуси, че “смисълът на името българин е мъдър, знаещ човек”.
След срещата ми с Павел Джорджич и с братята Соркочевичи, с които надълго хортувах за сънародниците си, за техните неволи и стремления, животът ми много се промени.
Захванах да пиша житието си, а също и песни. Ето какво сътворих и то бързо се разпространи между българите, а вечер, с брат ми, Лалка и мама, се събирахме в голямата одая и аз често им го пеех :
“ Като юмрук ще станем,
дорде си земята отнемем,
децата откупим,
жените избавим,
бащите поменем,
за майките отмъстим....”
След работа събирах съседските деца и ги учех на буквите - и на българските, които още като бях малък ми бе показал даскал Вельо, и на турските, и на гръцките, които пък усвоих от един елински свещеник.
От строгите наставници в сарая знаех не само османотурски, но и смятане, а също и как се върти сабля и как кон се язди, та сега всичко предавах на децата.
Мама много се притесняваше, че турците били извършили своите обряди, за да ми променят вярата и да ме направят мюсюлманин. Убеждавах я, че се чувствам християнин, разказах й, че в град Мустафа Паша, заедно със семейството на бай Благо неведнъж съм ходил на църква, но мама остана непреклонна и искаше да заявя пред свещеник желанието си да се върна към християнството, защото такъв бил обичаят. Тя доведе вкъщи отец Кирил, който служеше в близката до нас църква. Пред него открихме кой съм и аз му разказах историята си. Няколко пъти му повторих, че винаги съм се чувствал християнин, но ако трябва нека пак, по ред и обичай, да ме приеме в Божия храм. Той ми определи четиридесет дни пост-на хляб и вода и рече да се моля дълго и от сърце. След това искаше да дойда в църквата по време на неделната служба, когато цялото му паство е там, за да бъда отново тържествено приет в християнската вяра. Мама уплашено попита дали така няма да се разчуе, че съм избягал от султана, но свещеникът я успокои, като рече, че всички от неговото паство са достойни люде и между тях няма предатели. Аз изпълних точно заръките на отеца и по обичая отново се върнах към вярата на прадедите си. Най-после мама се успокои.
Оттогава често започнах да ходя на черква. Във Филибе бяха оцелели осем градски църкви: ”Света Марина”, ”Пресветия”, ”Свети Константин и Елена”, ”Св.Георги” , ”Свети Спас”, ”Свети Никола”, ”Свети Архангел Михаил” и “Свети Димитър”. Макар и трудно, бедните ми съграждани ги поддържаха и пазеха от османците. Казваха, че като завладели града, турците унищожили всичко, което могли. Сега във Филибе биеха на очи само джамиите, баните и кервансараите. Разбира се, най-красиви бяха сградите от султанския сарай край Коматево, а също добре се поддържаха и господарските конюшни.
Българските църкви бяха оставени на доизживяване и въпреки прошенията на местното население, султанът не желаеше да отмени заповедта си, да не се строят и възстановяват християнски черкви, манастири и храмове, а тези, в близост до джамиите-да се разрушават. Но в малкото, останали домове на бога, аз се срещах с будни свещеници и граматици. Вярно е, че службите се извършваха на елински език и не всички християни разбираха какво им проповядват, но аз чувствах-всеки влязъл в божия храм иска да покаже, че помни корените си и държи те да бъдат запазени.
Многобройни бяха църковните празници и българите във Филибе не пропускаха нито един.Често аз помагах на мама в украсата на обредните хлябове и погачи.Тя ги правеше вкусни и красиви, та и съседките на нея поръчваха да им ги измайстори, когато имаха нужда. А бе, какво да ви говоря, всяко нещо, направено от мама, беше най-хубавото-и гозбите, и шевиците по носиите ни, и боядисването на стените на къщата, пък и цветната лехичка в дворчето ни. Тя обичаше да гизди Лалка. Шиеше й сукмани, престилки, елечета и дълго ги бродираше с шарени конци, сплиташе косите й на много плитчици и връзваше в краищата им по една паричка. Купуваше й най-хубавите пафти. Лалка се смееше, беше й драго, че мама толкова се грижи за нея. Но тя знаеше, че не трябва да излиза нагиздена вън от дома. Наложеше ли се да отиде някъде, обличаше прост сив сукман и прибираше косите си с бяла забрадка. Хубаво се обличаше само вкъщи и когато ходеше по седенки в някои от съседите.
Аз често заварвах мама разплакана. Веднъж тя държеше татковата аба и неудържимо ридаеше. Тогава я прегърнах през раменете. Тя опря глава на гърдите ми и плачът й постепенно утихна. Мислех, че след злото, което османците бяха сторили на семейството ми, мама ще мрази всички турци, но не беше така. Кадията на Филибе беше справедлив човек и еднакво наказваше нарушителите на закона, били те турци, гърци или българи, евреи или цигани... Затова мама говореше с уважение за него, но и се страхуваше да не достигне до ушите му, че съм избягал от плен. По време на мюсюлманските празници в двора ни влизаха турци, с които баща ми бил работил в султанските конюшни-носеха ни баклава и други сладкиши, а мама ги приемаше. После ми казваше, че не са виновни тези обикновени хорица за нещастието ни и няма защо да ги обижда като връща дарове, дадени от добро сърце. Когато пък имаше християнски празник, мама им носеше от нашите пити и обредни хлябове, а те благодаряха.
XXVI
Бях се задълбочил в четенето, но смехът и гонитбата на децата из къщи ме разсеяха.
- Данчо, Митко, елате! - извиках ги аз.
Те влетяха, усмихнати.
- Тате, мама е уредила да ходим за седем дни на един язовир - за риба.Радваш ли се? - на един дъх изрече малкият син.
- Хайде,татко! Оставяй книгата и да се приготвяме! - каза големият, почти с въодушевлението на брат си.
- Предавам се. Ще ходим за риба! - нямаше да ми е лесно извън къщи, тъй като още не се чувствах добре, но не исках да им отказвам.
Започнахме приготовленията. Жена ми също бе развълнувана, че най-после отиваме някъде семейно. Преди тръгване решихме да запалим по една свещичка, за да благодарим на бога,че сме живи, че сме заедно и да му се помолим да ни закриля. Близката до нас църква беше обградена с полиция и запечатана. Същото заварихме и в съседната. Прибрахме се и включихме телевизора. Видяхме как полицаи влачат раздърпани свещеници, как една жена заплашва,че ще се хвърли от прозорец на църква и грубо я избутват. Обяснението на необичайните събития бе, че Народното събрание
още в края на 2002 г. приело нов Закон за вероизповеданието.
Според същия, Българската Православна Църква била юридическо лице и новосъздаденият през 1992 г. от правителството на Съюза на демократичните сили /СДС/, тогава оглавявано от Филип Димитров, тъй наречен “алтернативен синод”, не можел да ползва нейното име, нито имуществото й. И ето, сега прокуратурата действаше спрямо представителите на “алтернативния синод” като при самоуправство. Мисля, че проблемът трябваше да се реши на един всенароден, източноправославен, християнски събор. Но за разлика от швейцарците, ние - българите не сме “узрели за референдуми”, ние сме независими, защото от нас нищо не зависи, та нали си имаме “зрели” управляващи!
Политиците от СДС създадоха “алтернативния синод” през 1992 г., но като се върнем още по-назад, зная,че скоро след 09.09.1944 г., покрай “победата на социалистическата революция в България”, много църкви били превърнати в складове, а комунистите затворили в лагери или избили едни от най-будните свещеници.Така сегашната крушка си имаше опашка. Но не одобрявах и това, което чувах, че се извършва от “алтернативния синод” - “превръщането на църковното имущество в средство за търговия и лично облагодетелстване на подкрепящите го”. Къде се криеше истината? Кой беше правият? Бях объркан, но все пак взех решение,че преди отпътуването, семейството ми ще се помоли вкъщи - пред иконата на Света Богородица с младенеца на ръце, без да се интересува от недостойните борби.
Най-накрая се почувствахме готови за дълго жадуваната почивка, но защо ли не спрях пустия му телевизор навреме!? Едва бях успял да обуя едната си обувка, когато чух и следващата ужасна новина.Терористична иракска групировка, чрез съобщение по “Интернет”, заплашвала да залее с кръв цяла България, ако правителството не изтегли предсрочно военния си контингент, изпратен в Ирак. Нашите управници - министрите, че дори и президентът, заявиха, че няма да изпълнят исканията на терористите. Какво ли ни чакаше?
Все пак, най-после отпътувахме и се зарекохме докато сме на почивка да не си купуваме вестници и да не гледаме телевизия. Копнеехме поне за малко да се спасим от тормоза. Със себе си не взех литература на съвременна тематика, а само житието на Доброслав - повече ми допадаше действието, което се развиваше през шестнадесети век. Настанихме се в почивната станция над язовир Въча и още същата вечер аз продължих да чета.
XXVII
Изтърколиха се доста лета, но най-после Павел Джорджич отново дойде във Филибе. На петата година, откакто се разделихме с него, аз вече бях загубил надежда,че той ще се върне.Тогава се реших на женитба - ожених се за най-добрата дружка на Лалка. Казваше се Вера.Тя бе нежна и миловидна. Обикнах я с цялото си сърце, а след като я доведох вкъщи, домашните ми бързо се привързаха към нея. Когато Джорджич най-после изпълни обещанието си и пак дойде във Филибе, ние с Вера вече си имахме две деца - първородното беше момче, което носеше името на моя баща - Стойко, а по-малкото беше момиченце, което кръстихме Дона - на майка ми. Та когато Павел Джорджич най-после отново се появи, той ме намери в абаджийницата на Райо, все едно че се бяхме разделили вчера, само че сега бях задълбочен над едни чаркове, измислени от мен за улеснение на труда ни.
- Как си, момко? - усмихнато ме попита старият ми приятел.
- Чудя се как да ускоря работата на майстора - рекох аз. - Много се радвам, че все пак дойде!
- Не бързай да се радваш, а помисли ще можеш ли да оставиш всичко тук и да тръгнеш с мен?
- Нали ти казах още преди години, че щом е за добро дело, щом е за Свободата на България, накрай света отивам!
- Но ще ходим не само в Търновград, а и по далечни земи. Ще посещаваме и околните владетели, които непрекъснато воюват със султана, а може и при папата да се наложи да отидем. Готов ли си?
- Готов съм. Води ме! - въодушевих се аз.
- Опасно е, може и животът да си изгубиш - предупреди ме Джорджич.
- Едва ли е по-страшно от това да си роб. Тръгвам с теб - рекох решително.
Уж бях смел и уверен в себе си, но вечерта като се прибрах вкъщи и видях мама, Вера и децата, брат ми и Лалка, сърцето ми бързо запрескача. ”Как да кажа на домашните си?” — мислех си аз. Толкова мъки бяха преживяли в този живот, трябваше ли отново да ги притеснявам?
Лалка тъкмо разправяше на нашите как снощи османлии разтурили седянката у съседите. Задумкали на портата. Момите бързо избягали през комшолука и се изпокрили, а стопанинът цяла нощ поил и хранил поганците, но все пак излязъл хитър, щом успял жив да се отърве.
- Господи, докога няма да живеем, а само ще оцеляваме ? - почти проплаках аз.
Домашните стреснато ме изгледаха.Тогава се окуражих и рекох:
- Мамо, Верке, отивам с дубровнишкия търговец - с Павел Джорджич.
- Къде ще вървите, сине? - изохка майка ми, а Вера ме изгледа, пребледняла.
- Ще обикаляме околните владетели, врагове на султана, за да търсим помощ за българите. Не се търпи това тегло!
В стаята се чу хлипане. Лалка тихо плачеше.
- Защо ти разказах за снощи? - укоряваше се тя.
- Не си виновна, Лале. Аз и без това щях да замина.Та малко ли мъки изтърпяхме всички, та не убиха ли турците родителите ти и не отведоха ли за еничарин брат ти? Та не ме ли взеха поганците за аджемиоглан и не почерниха ли къщата ми? А колко унижения изтърпях в Истанбул и как оцелях - само аз си знам!
- И аз искам да дойда с теб, бате! - рече Пейо.
- А кой ще остане да се грижи за мама, за Лалка, а също за Вера и децата? И тук трябват хора - уплашено се възпротивих. - А нали другия месец сватба ще правиш - излъгано ли ще оставиш момичето си?
Майка ми мълчеше, побледняла, а Вера приседна и ме загледа с укор.
- Верке, много ми тежи, че ви оставям, но като се върна, ще живеем в Свободна България! Колко хубаво ще бъде тогава! Прости ми, моля те! - хванах ръцете на жена си и я замолих да стори нещо, което бях сигурен, че не може. Тя се страхуваше за живота ми, притесняваше се, че децата ще останат без бащина закрила. Свободата на България за нея бе нещо далечно, мъгляво и неразбираемо. Аз ли точно трябваше да напусна дома си, за да бъде постигната тя?
Децата ме наобиколиха и взеха да разпитват къде ще ходя и какво ще правя. Тази нощ вкъщи никой не можа да заспи.
По едно време мама и Вера започнаха да ми подреждат багажа за изпът. Лалка помагаше с каквото може. Пейо се опитваше да ме убеди да го взема със себе си, но аз не се съгласявах.Така и осъмнахме.
Павел Джорджич дойде вкъщи в уречения час. Мама го покани край кръглата софра и му предложи от своето бяло сладко.
- Добре е да тръгнем рано - рече той, но все пак прие почерпката.
После Джорджич завърза разговор с домашните ми и се опита да ги успокои. Каза им, че Господ обича решените да се борят за свободата си и че щом съм успял да избягам от султанския сарай, то Бог ме закриля и ще продължи да ме пази от беди.
Брат ми отново се опита да ме склони да го взема със себе си, но дубровнишкият търговец го убеди да остане, като обясни, че и във Филибе някой трябва да пробужда у хората стремежа към свободен живот.
- Накъде тръгвате сега? - попита мама.
- Първо ще отидем в Самоков - там трябва да уговоря изработката на оръжия. После ще се запътим към София, а след това към Търново, Никопол и оттам във Влашко, за да се срещнем с княз Михаил Храбри.Това е пътят ни засега - разприказва се Джорджич.
- Дано Бог да ви закриля, деца! - прегърна ни мама.
Простих се с Верка и децата, а след това се сбогувах с Лалка и Пейо. Ето че потеглихме, но защо ли все се обръщах назад и очите ми овлажняваха?
XXVIII
Удобно се бях разположил на една скамейка в градината на почивната станция и четях житието на Доброслав, когато дочух интересен разговор, който водеха седналите до мен. Затворих книгата и се заслушах. Коментираха събитията, които се били случили в страната напоследък. Аз нали се бях зарекъл, че докато съм на почивка няма да чета вестници и да гледам телевизия, едва сега узнах новините. В столицата ни се водела истинска “гангстерска война”. Почти едновременно били покосени от куршуми шестима души - “бай Миле” и петима негови приближени, както казаха съседите ми. Но с това не се свършило, след няколко дни били убити и други - някой си “Шаки”, уж криминално проявен и хора от неговия кръг, а покрай тяхното убийство престъпниците застреляли и един полицай. После започнаха да говорят за вземане на деца за заложници от терористи в чужбина, в Северна Осетия, в едно училище в град Беслан - на първи септември 2004 г., точно когато се откривала учебната година там. На третия ден убитите и тежко пострадалите вече били толкова много, че местната болница не можела да ги поеме.
Нямаше спасение за мене - навсякъде ме достигаха кошмарите. Имах чувството, че светът е полудял. Въздъхнах тежко. Седналият до мен мъж ме изгледа и каза:
- Лоши новини, а?
- Мислех, че съм се скрил, но ето че пак ме достигнаха - отново въздъхнах аз. - Няма ли кой да излекува света?
- Чувал ли си за инженер Никола Димков? - на свой ред попита съседът ми.
- Не, нищо не зная за него - признах си аз.
- Негови идеи са заимствани и са в основата на Устава на ООН.
- Ти откъде знаеш това?
- Историк съм, а освен това сега се занимавам и с журналистика - обясни събеседникът ми.
- Тогава, така и така сме на почивка и имаме колкото си искаш свободно време, разкажи на един тъп военен като мен за този умен мъж! - рекох аз зарадвано и затворих житието на Доброслав, което се канех да продължа да чета.
- Никола Димков Стоянов е пълното му име.Той е роден през 1859 г. в село Горно Броди, край град Сер - в един от центровете на българщината в Югоизточна Македония. Заможно е било това село - жителите му са се занимавали с желязодобив и с ковачество. Баща му е участвал в борбите за национална свобода и за независима българска църква. В къщата им често са отсядали Гоце Делчев, Яне Сандански и Пейо Яворов.Той имал четирима братя и като младеж, заедно с тях работил в бащината си леярска и железарска работилница. Правили камбани, оръжие, вятърни мелници, фонтани, земеделски сечива, че дори и часовници. Завършил с отличие Пловдивската гимназия и след Освобождението от турско робство станал стипендиант на правителството, за да следва машинно инженерство във Франция. Още като студент се изявил - правил много изобретения, например, приспособление за разтоварване на параходи, разработка на лагери и други. Преподавателите му предлагали да остане на научна работа, но той им отказал и се завърнал в новоосвободена България.
- Бил е истински патриот! Да му предлагат научна работа в университет във Франция, а той да предпочете изостанала България - кой днес би направил това? - прекъснах аз събеседника си.
- Да, тогава наред с бай Ганьовците, описани от Алеко Константинов, са се намирали и хора като бай Никола Димков. В България той за известно време ръководил Главна дирекция на железниците, после участвал в правителствена комисия за договаряне и доставка на кораби за военноморския флот. Негово изобретение било автоматичното, конвейрно изработване на подкови. Построил в Цариград фабрика за подкови, в която за първи път въвел дизелови, а по-късно и електрически мотори. За работниците той създал на свои разноски трапезария и им раздавал безплатно работни дрехи. Поддържал търговски връзки с Франция, Германия и други европейски страни. Но продължавал с всички сили и средства да подпомага своето отечество. Цариградските българи го избрали за съветник на Екзарх Йосиф.
- Трябва от него да се поучат съвременните работодатели - намесих се аз. - Къде ти сега да се хранят и обличат трудещите се за сметка на собственика на капитала!
- Той се интересувал и от история - успял да откупи от Турция архивни материали, между които били и тези от съдебния процес срещу Васил Левски.
- Та ти, както го описваш, излиза, че той е бил всестранно развита личност - нашият Леонардо да Винчи - не се въздържах аз.
- Може и така да се каже - продължи историкът. - Димков преживял Кресненско-Разложкото и Илинденско-Преображенското въстания,
Балканската и Първата световна войни.Той писал, че човек “не може да се свие в личното си щастие в това безбродно море от хора, вражди и национална ненавист.”
- Интересно, казваш, че не е бил политик, а е мислил за доброто на другите - учудих се аз.
- Да, имал е висок морал, за разлика от някои днешни бизнесмени и политици. И знаеш ли - у него се зародила за първи път идеята за създаване на една световна организация на мира. През 1916 и началото на 1917 година Димков написал трактата “Звезда на съгласието” с подзаглавие “Постоянен световен съвет”, който превел и отпечатал на различни езици. Изпратил го на много държавни глави, също и на американския президент Томас Уилсън,като започнал кореспонденция с него.
- Нима намекваш, че програмата за мир и самоопределение на народите, които Уилсън обявил пред мирната конференция в Париж през 1919 г., е заимствана от труда на нашия сънародник? - живо попитах аз.
- Да, прословутите “14 точки” на Уилсън, в действителност не са на Уилсън, а са измислени и формулирани от Димков.Тази програма определя основните принципи на бъдещото Общество на народите в Женева, в основата на които са заложени идеи на Димков. Историографът на Уилсън - Бекер, пише, че нито една идея не е принадлежала на самия президент, а всички са били заимствани от другаде. Искаш ли да ти прочета “Звезда на съгласието“ ? Аз нося със себе си този великолепен труд, защото в момента работя над него и откривам още толкова много ценни идеи. Някои от тях още не са осъществени, например - създаване на организация “за обуздаване на неморални навици и пагубни пороци /проституцията, наркоманията, организираната престъпност/”.
- Ще ми дадеш ли книгата, да си я прочета сам, бавно и спокойно?-
попитах го с надежда.
- Да, аз ще остана тук още няколко дни, така че има време да прочетеш идеите на Димков и да ми върнеш труда му - съгласи се новият ми приятел.
- После ще ти дам да прочетеш Устава на ООН, който подписват 50 държави на 26.06.1945 г. в Сан Франциско. Ще откриеш пълно сходство между принципите на Организацията на обединените народи с постоянно седалище в Ню Йорк, с тези, предложени в проекта на Димков още през 1917 година!
- Благодаря ти, приятелю - рекох вече по-фамилиарно аз. - Но мислиш ли какво трябва да се направи, как трябва да се измени съвременната ни Организация на Обединените Нации, за да поддържа и сега световния мир, за да не ни тормозят ужасни новини и да не ни въвличат в мръсни войни?
- Мисля, все това е в главата ми, но трябва и други да помагат, защото днес е по-трудно отвсякога... - набързо предъвка отговора съседът ми, даде ми обещаната книга и каза, че се прибира в стаята си, за да продължи, далеч от суетнята, да полага усилия, пък дано да сътвори нещо полезно за човечеството.
Така вече имах две интересни книги за четене. Първа поред щеше да бъде “Звезда на съгласието” на инженер Никола Димков. Жадно я изчетох. Мотото е “свята цел; възвишени средства; сигурен резултат.”Авторът прави въведение, в което подчертава, че “трите големи проблема в света: политически, религиозни и социални, освен че поглъщат най-добрата част от нашата жизнена енергия, винаги са разтърсвали и обърквали цялото човечество.”Според него,”ЧОВЕКЪТ, това благородно и умно създание, надарено със съвест и разум, само може да намери средството, за да сложи край на всички тези бедствия, които разкъсват дори най-нечувствителните сърца”. После обстойно е развил своите предложения за постигане на святата цел - мир на земята. Започва с принципа за взаимно уважение, разглежда въпросите за материалната сила, дипломацията, равновесието между права и задължения, гражданските закони и международните спогодби, високия морал, образованието и цивилизацията, съзнанието и историческата отговорност. Спира се на необходимостта от върховна власт, на причините за войните, след което прави констатации и заключения. Предлага създаването на “върховно средство” - на постоянен световен съвет, състоящ се от три подсъвета - политически, религиозен и юридически и подробно излага предложенията си за това, как той да действа, за да се достигне святата цел - мир на земята.
Побързах да върна “Звезда на съгласието” на новия си приятел, с надеждата той или други като него, да доразвият идеите на мъдреца Димков и наистина да ги приложат на практика в съвременните ни условия, за да бъдат спрени ужасните кръвопролития, на които почти всеки ден сме свидетели.
После пак се задълбочих в четене на житието на Доброслав. Може да извлека някой урок и от случилото се през шестнадесети век - знае ли се?
Следва продължение
Следва продължение
Няма коментари
