Усети изтръпване-сякаш мравки лазеха по тялото му, а между зъбите си стискаше нож. Зави му се свят. Опита да се овладее, но силите внезапно го напуснаха и той се свлече на тротоара. Като в просъница му се мяркаха краката на минувачите, а грохотът на колите се смесваше със съсъка, който го преследваше тази сутрин, сякаш главата му бе пълна с разгневени оси. Дочу глас: „Сигурно е някой пияница-само до него ми е сега...” Опита да се размърда-не успя, но погледът му се премести и съзря нежна тревичка, пробила в цепнатината между две плочки. Загледа я и стотиците обувки, които го отминаваха, вече му приличаха на бомби по време на война.

„Ей, пълно е с наркомани, да му се не види! Този е прекалил с дозата, ама така му се пада!”-каза някой, на чиито крака забеляза скъпи мъжки обувки, които застъпиха върха на тревичката. О, тя пак се изправи-чевръста и предизвикателна! Падналият се опита да каже, че не е пияница, не е и наркоман, а дори и да беше-нали все пак е човек, но не успя да помръдне устните си. Скоро го подуши рижо куче и дори близна отпуснатата му длан. Ето, най-после той усети, че размърдва устните си-те се извиха в едва доловима усмивка. А човешките крака продължаваха да го подминават. По улицата, до главата му префучаваха коли и го засипваха с прах. Нежната тревичка се отърсваше и се стремеше към допира му. Той с неимоверни усилия се протегна към нея и тя го погъделичка по лявата длан. Дали беше заспал или пък изгубил съзнание-не можа да разбере. Когато отвори очи, вече го обгръщаше мрак. Колите бяха по-редки, а един минувач се спъна в него и падна. После го напсува и си тръгна, залитайки. Скоро и друг се спъна в него, но не го напсува, а щателно му обърна джобовете и след като ги изпразни, и той си тръгна по своя път. След малко го наобиколиха глутница бездомни кучета. Помирисаха го, близнаха го тук-там и си отминаха. Тогава той, по-самотен откогато и да било, единствено с Бог в душата си,  затвори очи и зачака утрото.