-Ама синът ти, ама Лазо ме покани, че зърно от вас ще купувам бе, селски… Успокой се, няма да те обирам – успя да се обади Аньо.

                -На тебе нивга и нищичко няма да продам! Скоро да бягаш от очите ми и още веднъж хич и да не си посмял да се мернеш отпреде ми, че ще те размажа като змия усойница – пак се запени и чак позеленя от яд старецът, трясвайки портата зад гърба на нахалния купувач.

                -Ама, тате, защо така бе? – сприпна се Лазо, още сънен, разгърден и неумит. – Аз рекох на Аньо тази сутрин да дойде у нас, че няколко чувала  със зърно да му продам, пък ти го гониш!

                -Нито с това магаре, нито с някой от рода му искам да имаме нещо общо, така да знаеш! Не им ща ни меда, ни жилото на тези мръсници!

                -Ама, тате, то каквото било, е било и отдавна вече е отминало… Не може все така да мразиш съседите – ей, врата до врата сме…

                Дядо Панчо таман отвори уста, за да обясни ненавистта си към Аньо, но не смогна да каже и думица, а се свлече на пътеката, до чемширите.

                -Тате, татенце, що ти стана? – притесни се Лазо, наведе се, подпъхна ръце под отпуснатото тяло на баща си и го повдигна, но старецът продължаваше да стиска кривака и синът му бая зор видя дордето да го довлачи  и да го положи на кревата.

                -Татко, вече пусни бастуна! Няма го Аньо, отиде си!

                Панчо се размърда и Лазо се поуспокои:

                -Чак пък толкова да се ежиш на съседа, хич и не мога да те разбера, да знаеш – все пак синът се осмели да подпита баща си за бясната му ненавист.

                Дядото примлясна няколко пъти, сетне поиска вода, помъчи се да седне на леглото, но без да изпуска бастуна и за учудване на Лазо, най-сетне успя. Само с една ръка повдигна чашата с вода към устата си и доста се пооля, ама пък се свести, та чак му дойде приказката:

                -Слушай, сине, цялата история на омразата ще ти разкажа! Скоро след девети септември 1944 година комунистите заселиха Аньови в нашето село. Когато дойдоха, хорицата бяха въшливи и гладни като кучета. Тогава аз цялото им домочадие храних и поих, сякаш родни дечица ми бяха. След някоя и друга година наш Аньо за кмет го издигнаха и първата му работа знаеш ли каква беше? Направи донос против мен, неблагодарното копеле! Писа на големците от неговата партия, че богат чиляк съм бил, обявявал съм се против ТКЗС-то и съм искал да свалям народната власт… Заради него за шест години ме затвориха на остров Белене, та едвам оживях… Как да е, спаси ме Господ, чак се ожених, подир и ти се роди, отчувах те, ама помниш ли – кога искаше за студент да се записваш, кой ти подля вода?

                -Абе, имаше нещо…, характеристики, такива работи, но много време изтече оттогава, тате и ядът ми се притъпи вече – Лазо се опита да поуспокои баща си.

                -Тогава Аньо пак беше кмет, а комунистите не пускаха никой да следва без характеристика. Та той такава ти я изтипоса, че направо за гроба те подготви... Не се забравя това,  сине, като проказата  е то! От семейство на фашизирани кулаци си бил, представяш ли си?! -Абе,  Аньо  - викам му,  – отде ги измисли тези фашисти в България бе, а той ми се захили право в лицето: „Малко лобут ядохте от нас, гиди богаташчета надути, вас живи не трябваше да ви оставяме, че да се не плодите и да не разпръсквате по земята отровното си семе!”  - тъй рече неблагодарникът, ама нали знаеш : „Пази, Боже, сляпо да прогледа!” Затова не ща да го видя, сине… Господи, колко го ненавиждам! – провикна се старецът, надигна се, подпирайки се на бастунчето си, пристъпи няколко крачки и тежко се свлече на пода, погледна страшно, понечи да каже още нещо, но се чу само хриптене, а в следващия миг очите му широко се отвориха…