Блогът на Венея Ея :: Осъзнаване - роман за българската действителност /16-21 век/, 44 и 45 гл. от първа част

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

20.04.2010 12:49 - Осъзнаване - роман за българската действителност /16-21 век/, 44 и 45 гл. от първа част

Автор: veneiaeia Категория: Изкуство

Прочетен: 1261 Коментари: 2 Гласове:

Последна промяна: 20.04.2010 14:34

XLIV С житието на Доброслав, което ме бе погълнало, така и не усетих, че вече била настъпила новата 2005 година. Че бях станал особняк - бях. От известно време живеех в свой свят и се стремях да не забелязвам истинския, защото не го харесвах. Имаше моменти, когато се упреквах, че с поведението си обиждам дори и домашните си. Така или иначе - бях станал егоист и колкото и да искаха най-близките ми да ме приобщят към нормалния живот, аз не желаех това да стане, защото не виждах нищо красиво в него. А дълбоко в себе си мечтаех да заживея най-после щастливо в настоящето. Ето, сега все пак погледнах през прозореца на стаята си - отсреща, у съседите, мигаха разноцветни лампички. Това бяха плахи опити на хорицата да си създадат малко радост и да посрещнат новата година с надежда, че тя ще им донесе нещо по-добро. Топла вълна мина по тялото ми, погледът ми овлажня и аз почувствах, че още мога да обичам. Не бях се прекършил съвсем, а и у другите съзрях покълнали стръкчета стремеж към щастие. Така, без да възроптая, аз приех чашата със шампанско, вдигнах наздравица и облъхнат от свежия полъх на надеждата, отпих голяма глътка. Наздраве, Български Народе! Наздраве, Добри Хора! Наздраве,Човечество! От екзалтацията скоро ме изведе една новина, която научих едва сега. Мощно земетресение в Югоизточна Азия и Малайзия, както и последвало го наводнение, били отнели живота на стотици хиляди души. От всички краища на света, също и от нашата Родина, вече се изпращали помощи за пострадалите райони. Господи, не ни унищожавай, както си сторил с динозаврите! В нас все пак има и нещо добро-не сме съвсем безнадеждно бездуховни! Дълго време бях развълнуван. Запрелиствах една енциклопедия-прочетох отново както кратката теория на Чарлз Дарвин за еволюцията, така и нейното отрицание-изложените мисли на Майкъл Кремо за тъй наречената “деволюция”. Къде е истината? Какво сме? Защо сме? Накъде отиваме? Не бях сигурен в отговорите, но дълбоко в себе си бях убеден, че най-важен е свободно мислещият човек,с богата душевност, настроена към добродетелност спрямо всички божи същества. След като се поуспокоих, аз отново разтворих Доброславовото житие - все още не бях изгубил интереса си към него. XLV След месец с Тодор Балина стигнахме и до трансилванския град Алба Юлия, където преговаряхме лично със седмиградския княз Сигизмунд Батори. Ние го убеждавахме, че щом се видят християнски знамена оттатък Дунава, то всички недоволни от османците, ще се вдигнат, за да отхвърлят тиранията.Тогава за малко дни ще се съберат до двеста хиляди въстаници и агаряните лесно ще бъдат прогонени чак и от Цариград. По-късно с Балина посетихме и влашкия град Търговище, където разговаряхме с пратеници на Михаил Храбри и с комисари на австрийския император Рудолф II. Убеждавахме ги, че всички народи на юг от Дунава, които са свързани с една и съща религия, вече не могат да понасят робството и ако влашкият войвода или друг предводител премине реката поне с петнадесет-двадесет хиляди войници, ще го подкрепят многократно повече местни люде, желаещи да отхвърлят тиранията. Но истината беше, че ние нямахме пълно доверие на Михай Витяз. Отдавна той се стремеше да покори Трансилвания и Молдова и да обедини под скиптъра си всички земи, населени с румънци.Та не малко бяха враговете му не само вън от страната, но и вътре в нея. При нападенията на неговата армия страдаха не само агаряните, но и българите. Много села бяха опожарили войниците му и хиляди глави добитък бяха заграбили и откарали във влашките земи и сега Балина направо рече на пратениците: ”Българите с нетърпение очакват християнската войска и са готови да я подпомогнат всячески, но ако тя започне да се отнася грубо, да граби и да пакости, то те могат да се обърнат срещу нея и в помощ на турците.” Илядо петстотин и деветдесет и осмо лето бе най-неспокойното, което някога бях преживявал. Продължих да обикалям от село на село и да убеждавам народа, че при даден знак трябва да се вдигне срещу подтисниците, а ако дойде християнска армия-смело да се присъедини към нея и да отхвърли най-после игото на османците. Не ми беше лесно, защото някои вече си бяха напатили и повече се страхуваха от хората на Михаил Храбри, отколкото от турците. Опитвах се да ги успокоя-казвах им, че с Тодор Балина сме отправили предупреждение до предводителите –подчинените им да се отнасят добре към българите и да не им пакостят. Но не всички вярваха на влашкия войвода и на людете му, та някои вместо да мислят как да помогнат на християнската войска, започнаха да умуват как да спасят семействата и стоката си. Често, покрай мъките на тези хорица, ме обхващаше неясна тревога и за моите близки, които бях оставил във Филибе и толкова години нямах от тях ни вест, ни кост. Боже, кога най-после ще мога да се върна в родния си град и да ги видя? Аз самият бях притеснен и това сигурно проличаваше по време на проповедническите ми дела. Балина бе много по-убедителен от мен, а и като пръв благородник в Никополския санджак, населението го уважаваше и той повече българи от мен успя да закълне пред Божия кръст и пред Евангелието - до смърт да се борят срещу агаряните. Есента на илядо петстотин и деветдесет и осмо лето настъпи по-красива отвсякога. От известно време аз се бях установил в Никопол-в дома на Тодор Балина. Често се разхождах по крайбрежието на Голямата река и се любувах на спокойно ширналите се води. По залез слънце те проблясваха ту златни, ту кървавочервени и страшни, сякаш мълвящи истории за тежки битки. Но не ми остана много време за съзерцание. През месец ноември илядо петстотин и деветдесет и осмо лето научих, че войска на Михаил Храбри била навлязла в земите на юг от Дунава и разбила армията, командвана от доростолския паша. Забелязах, че във Великия Никопол започнаха да се укрепяват османски аскери. Балина побърза да предаде това на своите пратеници и искаше по всички поселища до Търновград, в балканските и дори оттатък планината, да се занесе, че се започва Святото дело, та християните като един да се вдигнат на бунт и подпомогнати от войниците на Михай Витяз, да освободят земите си от агаряните. Дванадесет хиляди свободни хайдути бяха на нашето и на разположението на Храбри. По предварителен план, обучени вестоносци започнаха да известяват на войводите им за нападението на християните и четите вече завземаха всички проходи в Балкана, че и пиле да не може да прехвръкне, а камо ли султанов пратеник или пък турски войник да премине. Тъкмо с Тодор Балина и с още няколко съзаклятника се канехме да потегляме към българската старопрестолнина, току до дома на търговеца се започна страшна пукотевица. Оказа се, че през мразовитата нощ влашки отряди били преминали река Дунав близо до Никопол. Сега те атакуваха града. Балина ми беше разказвал, че през илядо петстотин и деветдесет и шесто лето български хайдути, предвождани от далматинеца Дели Марко прехвърлили Дунава недалече от Никопол. Те внезапно нападнали Плевена града и там мютевелията с домородството му пленили, доста турски първенци отвлeкли, натоварили се с ценни такъми и пак в Никопол се върнали. Ама тук еничари и агаряни ги причаквали, та тогаз голяма битка се били, но победили и по живо и здраво оттатък реката преминали. Сега, като отново стана напечено, ние грабнахме оружията си и се отправихме към конака, откъдето се чуваше най-голямата олелия. От съседните къщи наизлизаха и други мъже, готови за бой и когато наближихме мястото на битката, вече бяхме цяла чета. Един влашки бабаит се засили насреща ми и сигурно мислеше, че се бия на страната на турците. Аз успях да извикам на неговия език: ”Долу султана! Да живей Михай Витяз?” Той свали сабята си, ама за малко да ме разсече. Разбрах, че хората на Храбри много не различаваха турците от българите, въпреки че мисионерите толкова бяхме говорили и за разликата в облеклото, и за нуждата власите да се държат добре към местното население, за да им помогне и то в боя срещу агаряните. Имах късмет, че знаех някоя и друга дума на влашки и това сега ме отърва да не загина от ръката на християнин. Витязуловите люде бяха като дива орда, та трудно можеше нещо да им се обясни и да се разчита, че ще изпълняват казаното. Но нямах време за мислене-започнало се беше и аз развъртях сабята си срещу изскочилия срещу мен османец. С няколко удара го повалих, а вече други двама налитаха върху ми. Добре че Балина се зае с единия, иначе скоро щях да лежа в пръстта, защото другарят му се оказа упорит и сръчен. Зор видях с него и още по-тежко стана след като поразникът успя да ме удари в плешката. Тогава големият Балинов син се намеси и ме спаси от сигурна смърт. Остра бе болката ми, та реших да се прикрия зад един дувар и да стрелям с тюфенката си. Така сторих и вече бях проснал на земята трима султанови войника, когато видях да се впускат в боя петдесетина млади момци. Познах някои от тях-бяха българи от околните села. С Тодор Балина неведнъж бяхме ходили по домовете им, за да ги убеждаваме да се вдигнат на бунт срещу агаряните. Отдъхнах си - помощта им дойде точно навреме. Не след дълго към нас се присъединиха още смели мъже. Големият Балинов син-Лазар се казваше, се сети за мен и се заоглежда, като ме викаше по име. Обадих му се и скоро той се озова зад прикритието ми. - Как си, бачо Доброславе? Боли ли те много? - загрижено ме попита . - Нищо ми няма, Лазаре. Ще се оправя. Ти ме остави, а върви да помогнеш на баща си, че кой знае как са го притиснали поганците! - бързо отпратих момчето и задебнах сгода, за да прибягам зад близкия кладенец, откъдето можех, обикаляйки приведен край него, безопасно да огледам по-широко пространство и повече врагове да поваля. Ето-засилих се и след няколко разкрача, като усетих, че стрелят по мен, прилегнах и лазешком се довлачих до избраното място. Доста изпитания имах вече зад гърба си, та бях нахитрял-помислих си гордо аз, като разбрах че много не съм пострадал. - Още Витязулови люде идват! - радостно завика един бунтовник. - Напред, българи! Да съсечем тираните! - извиси глас Балина. Излязох от прикритието и стискайки зъби, успях да развъртя сабята си. От всички страни чувах свистене, чаткане, викове, удари на боздугани, пукотевица. По едно време ми се зави свят и паднах. Събудих се в дома на Тодор Балина. Над мен се беше надвесил Лазар и бе опрял ръката си на челото ми. - Още гориш. Лоша е раната ти - рече той и аз забелязах, че едното ми рамо е цялото овързано. - Какво стана? Къде е тейко ти? - разтревожено попитах, след като се опомних. - Радвай се - заедно с хората на Михай Витяз разбихме султановата войска, а баща ми, с останалите бунтовници, потегли към Търновград! - А ти що щеш тука, Лазаре? Да не си останал заради мене? - уплаших се аз. - Не, бачо Доброславе. Баща ми поиска така да бъде. Той мисли, че и в Никопол негови люде трябва да има - на мен разчита да управлявам града, който превзехме, а също и да се грижа за къщата, търговията и семейството ни, защото аз съм най-големият от синовете му - успокои ме Лазар.

Нагоре